Шестнадесети септември е, а аз все още не съм умряла. Е, един вид.
Гърлото ми е. А скоро защото не мога да преглъщам ще умра от глад. Дайте ми още няколко часа.
Но... училище. Най-накрая. След два месеца и половина.
И петнадесети не беше нищо особено. Още тогава ме болеше гърлото, знак за отчайващо лош ден, но за моя изненада хич не беше така. В училище беше... ами, нямаше място за нас. Като цяло купон - класния беше за първи ден на работа и нито знаеше коя ни е класната стая, нито коя смяна сме, нито каква ни е програмата. И за да ни каже някакви дребни подробности (и както се установи в последствие, че сме първа смяна), се наложи да седнем в едно от кафенетата в училище. Където аз не можах да пия каквото и да е - нито кафе, нито сокче, защото при всяка глътка се давя. Що за щастливка съм?
Животът на съучениците ми не се е променил никак, нито пък самите те - същите отегчени физиономии, с които съм си свикнала и които по странен начин обичам. И се оказа, че си имаме две нови попълнения - приятелки на момиче от класа ми, които... за бога, приличат на нея. Не в лице, но... Прическа, и двете (трите, заедно със съученичката ми) са адски високи и още по-адски (уха) слаби. На вид симпатични и скромни. Факт, който може би ще се промени през следващите няколко месеца, защото това е влиянието на средата, в която попадат.
След импровизираното събрание на класа аз, Лина и Аглика, приятелка, се отправихме към докторската градинка до Университета, там дойде и гаджето на Агли. От сега казвам, че тоя човек го уважавам. Най-малкото защото застана пред мен и в очите ми каза, че съм кучка. А после го написа черно на бяло и се подписа много артистично. Всеки би се досетил, че това е само шега между приятели. До преди месец, месец и половина си пишехме всеки ден, но изведнъж, след като заминах извън града, спрях да пиша както на него, така и на абсолютно всички останали. И за това. (В отговор отидох да го прегърна и до края на срещата ни си мислех как да му отвърна на комплимента, но предполагам за него няма толкова описателно прилагателно. Все още.)
Частта с посещението на лекарския кабинет не е много вълнуващо, за това ще го прескоча и ще ви разкажа за днешния си ден. С първи час Български език и бруталната новина, че ако не съм чела и едно произведение, ще ми пише двойка. (Един факт - не съм чела само едно, но докато стигнем до него има мнооого време и деведесет и девет процента ще го прочета. Ако не ми стане крайно досадно.) Както и за липсата на тетрадка и учебник. Крайно мерки, ако питате мен, но е единственият начин да вкарат в правия път 95% от целия ми клас.
Като казах това, днес се заговорихме с Мария и стигнахме до извода, че само четирима от двадесет и пет не пушим. Само. Четирима. И всички други 21 пушат. Кидинг ми?
Часът по история нямаше начин да не е смешен. Колкото и да протестирах миналата година
срещу господина (тоя човек ни накара да търсим учебник от преди толкова време, че сигурно последните копия ще бъдат изгорени, след като аз продам своето) той е един от най-забавните, които познавам. Нищо, че почти всичките му шеги са предназначени към Христо. Той, между другото, днес се появи с потник много умишлено, за да покаже гигантската си татуировка (ако гледате Свръхестествено - татусите, които имат Сам и Дийн против демони). Господина по история се изрази по следния начин: "Христо се връща от заснемане на филм за възрастни". После Христо го потвърди.
Никой си няма и на идея кой ще ни преподава английски все още. Госпожата ни от миналата година беше малко... ами, нека ви разкажа. На последния ми ден в училище ме вана отпред и пет минути ми разказва как е гледала две охлювчета да си се разхождат по улицата.
Да, досещате се, че госпожата я няма.
А днешните два часа ни ги пое Давид. Силно се съмнявам, че имаме учител по английски... Два часа умрях от скука. Давид взе картите ни Уно, а аз тъкмо бях започнала да схващам как се играе това, после десет минути рисувах кораб (някъде смачкан в чантата ми сега) и после слушах дийп музика. Лежейки на чина. Защото ми беше студено.
Май новият ми чин е до прозореца, като в предната класна стая. Само дето тази е мноооого по-малка, няма къде да си слагаме чадърите, а момчетата няма къде да се перчат и да правят лицеви упори.
И Исмаел ще ни е по испански разговор!! Щастие. Особено, след като това ни е последна година с този предмет. От другата - испанска литература. Год хелп ъс. Зарадвах се толкова много, щом започна да брои "Уно, дос, трес", сочейки един по един учениците (дори и да виках "No, profesor, no quiero hablar con alguien que no sabe como que pronuncia su nombre en español, por favor, Ismael, nooo.") Падна ми се едно от новите момичета и то в действителност не говореше испански... ами добре. Но пък беше възможност да се запозная официално с нея и да си поговорим, за да ѝ покажа, че не всички от класа са чак толкова странни. (Каза най-странната. Не. Не съм.) Разказах около пет пъти за цялото си пътуване, хърватите, Барса, испанеца, който ми викаше, Венеция и всички тия магии.
По-късно се говорих и с второто момиче. За сега и двечките ми се струват свестни, но с времето като се поопознаем ще мога да кажа какво е мнението ми категорично. Известно време чакахме класния да се върне от някъде-си, Мария и Аглика откраднаха дъвките на Гелков и ги извадиха, а аз им разказвах спойлери за "Единствената", защото и те така правят. После се оплаквах, че отново аз ще се грижа за бележниците и дневникът. Имам да лепя снимки, да допопълвам разни простотии, а после да внасям информация в дневника. Линче. Другарче. Гащи за моето дупе. Не се опитвай да се измъкваш, защото ще те намеря, и ще те накарам да нанесеш всички оценки на Сашко, Ники и Бела, ясно ли ти е?
Пропуснах частта с Челиева. Която не е "Чилиева", имайте го в предвид. Със смесени чувства съм, хем ми харесва, хем леко ме стресна. Поне ми обясни нещо, което в никакъв случай нямаше да разбера иначе. Дори излязох на дъската и го направих вярно. И познайте какво. за "3+" съм. Най-високата оценка в класа. ха. Възможно е обаче повече от това да не вдигна. Никога не съм била добра по химия, не и след като не получих основата, която трябваше. Не, истината е, че дори и да ми е била предлагана, аз не съм я приела, защото крайно ненавиждах старата ми учителка по химия от предишното училище. Ай блейм хър.
Само да можех да я обвиня и за безбожната болка, която изпитвам в момента. А също и глада... Все още обмислям да открадна морфин от някъде.
П.с. току-що забелязах че има новости по блогър. Добра работа. Ще свикна бързо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар