сряда, 15 юли 2015 г.

"Възпламени ме" от Тахере Мафи - Ревю

Ревюто съдържа части от сюжета на тази и предишните две книги!

Има толкова много неща, които могат да се кажат за последната част от трилогията "Разбий ме" от Тахере Мафи - "Възпламени ме", но основното и най-важното е, че е най-въздействащият и задоволяващ край, който Мафи е могла да сътвори.
Единственото нещо, което напомня за съществуването на Пункт Омега, е гигантски кратер - предупреждение за хората, помислили си да въстанат срещу управлението. Джулиет е в дома на човека, от когото се отвращава, приятелите ѝ вероятно са избити, но по някаква причина всичко това я подтиква да събере всичките си останали сили и да покаже на света коя е всъщност.
Джулиет израства като героиня постепенно в трите книги, но още с първите глави на третата част разбираме, че е настъпил моментът на окончателната ѝ трансформация, моментът, в който тя показва цялата си сила, приема себе си и дарбата си и най-сетне става опасният човек, за който я мислят всички още от "Разбий ме". Не само усъвършенства способностите си, но най-накрая полага усилие да подреди мислите си и да намери душевно равновесие. Най-вече що се отнася до Адам и Уорнър.

"Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен. Страхът ще започне да се страхува от мен."

Със същата красота на думите Тахере развива Ейрън в тези три книги - тя разгръща с особено внимание заплетения персонаж, обърква читателите с малките частички информация за миналото му, комбинирани с арогантния характер. От типичния злодей, мразен герой, Уорнър се превърна в мой личен любимец в рамките на точно седемдесет страници, измествайки Адам от, както си мислех, перманентното му първо място. Миналото му и взаимоотношенията с родителите му напълно обясняват действията му от първите две книги. Това ми се стори малко внезапно и неочаквано заради цялата вече изградена картина, дори мъничко преувеличено. Но ми хареса. Действията му спрямо Джулиет, които са изкарани на преден план тук, доказват, че той е далеч от мразения стереотип и заслужава цялото внимание. 
Въпреки че тази част от историята го представя в светлината на потърпевш, обичам факта, че не е пренебрегнато колко опасен и привлекателен е също. 
Винаги съм била със смесено мнение за любовните триъгълници в YA литературата, тъй като много от тях са необмислени и най-вече неоснователни. Но този път нямам нищо против, защото и двете страни на монетата, Ейрън и Адам, са наистина силни и достойни претенденти. А начинът, по който Джулиет стига до крайното си решение, не е прибързан или заради някаква моментна мисъл. Джулиет реално си дава сметка за чувствата си към двамата млади мъже и според мен взима зряло решение и постъпва с всеки справедливо. 
Първоначалната ми любов към Адам започна да гасне около средата на "Възпламени ме", когато заедно с главната героиня започнах да си давам сметка, че всичко между тях е плод на моментна нужда от някой, който да го е грижа, а самият Адам не се отличава от повечето персонажи в жанра. Тук той е ранен, гневен, опитва се да се погрижи за всички, но виждайки, че не е способен, изживява моменти, за които съжалява. Подобно на внезапната промяна на Ейрън, характеризирането на Адам като злодея не ми се понрави. И сега предпочитам да мисля, че както всички, той претърпява своята трансформация и е в пълното право да реагира спонтанно и гневно. Развръзката на книгата само дава надежда на читателите, че неговата история тепърва предстои да бъде продължена. 
Представени са някои нови герои, а част от старите намират място в действието отново. Като Кенджи, моят персонален любимец. Първата му поява в трилогията никак не ме очарова, не ми се стори забавен, нито оригинален, но с напредването на историята осъзнах колко стойностен персонаж е. Той е този, който внася малко светлина и веселие в тъмния свят на Тахере Мафи. Забележителен е хуморът му, но и приятелството му с Джулиет. Навсякъде четем за най-добри приятели, които се влюбват и заживяват щастливо, но много автори забравят, че всъщност приятелството между момче и момиче е напълно възможно, при това е изключително силно.
Действието в последната книга не е чак толкова раздвижено и напрегнато, колкото в предишните две, тъй като представлява предимно планирането на убийството на бащата на Уорнър (и Адам, и Джеймс), но в никакъв случай не е скучно. Любимите ми моменти са тези между Джулиет и Ейрън, сцените в тренировъчната му зала, а също и тази, в която най-сетне се разбира, че двамата с Адам са братя. Самото убийство, началото и протичането на войната, обаче, са нещо, което не се връзва по никакъв начин, защото заема едва последните двайсетина страници. Щеше ми се всичко това да бъде по-дълго, за да успея да почувствам напрежението на героите и надеждата им. Така написано е претупано и незабележително. 
"Възпламени ме" е очакваната разтърсваща развръзка на красиво написана трилогия. Най-добрият възможен край, който за последен път обрисува запомнящи се оригинални герои и дава последни отговори на въпроси, чакани от читателите дълго време. Тя е също книга, която дълго време ще остане в сърцата на всеки, преживял битката на Джулиет заедно с нея.
"Разбий ме" (Разбий ме #1) - Ревю
"Разнищи ме" (Разбий ме #2) - Ревю

Няма коментари:

Публикуване на коментар