петък, 31 юли 2015 г.

Нашествие на монахини в метрото в София

Когато отворих черновата за този пост се замислих, че нещата, които искам да разкажа днес водят своето начало от снощи, някъде около полунощ, когато осъзнах, че закъснявам с връщането на книгите в библиотеката. А след това, че картата ми е изтекла. Тръшках се (буквално) по земята, опитвах се да презапиша книгите, рових се за разписанието с глоби и работно време на библиотеката... И се оказа, че днес, 31 юли, е последният им работен ден преди почивката.
И така сутринта станах в седем, заредена с енергия и доволна, че вън гърми и трещи, а дъждът се сипе като из ведро. Около девет поех към личната, за да ми провери мантуто, а след това гордо се запътих към метрото за разходка mо Славейков заедно със сестра ми. Вървяхме до Спортната палата, говорехме си, когато аз се заковах и с моя си типичен жест ударих длан в челото. ЗАЩОТО БЯХ ТРЪГНАЛА ДА СИ ВРЪЩАМ КНИГИТЕ, А ТЯХ БЯХ ОСТАВИЛА ВКЪЩИ. Което автоматично значеше да се върна до нас, да ги взема, да отида до Славейков, да вървя още два километра, да си взема метрото и отново у нас. Започнах да мисля за план, такси, някой да ми ги донесе. Междувременно със сестра ми си взехме най-гнусното кафе от Старбъкс, и да, има такова. Едно с гнусно желе и ил.
Все пак се прибрах, взех книгите и отново, крайно демотивирана, тръгнах към метрото. Докато стигна, тениската ми вече беше вир вода, все едно сутринта не бе гърмяло все едно Краят на Света идва. Влязох в метрото и две монахини привлякоха вниманието ми. Стояха си съвсем спокойно и чакаха метрото без дори да си говорят. От някакво уважение не ги изгледах с очи като понички и отклоних поглед, но бързият поглед ми стигна да отбележа, че са момичета като от филмите, страшно хубави и очевидно не монахини, не и по собствена воля. Качиха се в съседното вагонче (тупвам се по рамото за това, че не ги последвах), а аз забелязах през прозореца, че там вече имаше четири-пет други. На всяка от следващите четири спирки се качваха монахини по двойки, забили погледи в земята. С едно момче от
моето вагонче ту се споглеждахме, ту тях гледахме, чудейки се какво, по дяволите, се случва. Помислих си, че ще има масово клане. Беше подозрително, че се качват на едно и също място. Атака на метрото, някаква безвкусна шега, кражба, ала-бала. Междувременно пишех на сестра ми и майка ми (а майка ми беше просто като "слизай", "върви пеша", "пази си чантата"...). На станцията на Университета, където аз слизах, се качи и мъж в роба. Тръгнах към ескалаторите, обръщайки се назад, качих се, затвориха вратите, обърнах се и видях как групата монахини просто сваля дрехите си. До една останаха по къси потничета и наподобяващи-долни-гащи-къси-панталонки, и започнаха да танцуват. 
Не мога да ви опиша колко силно се изсмях, когато видях тази картинка. Нито пък погледите на пешеходците, когато ме видеха заливаща те от смях, докато обяснявам на майка ми и сестра ми по телефона на какво съм станала свидетел. 
В крайна сметка успях да преиздам картата си и не ме глобиха за закъснението, което е готината част от деня. Не намерих нищо измежду втора ръка книгите на площада. И се прибрах все едно съм се къпала в басейн. Но сега съм вкъщи и не планирам да мърдам следващия месец и половина, защото не, благодаря. И имам книга. Знаете ли, бях забравила какво е чувството да четеш книга бавно. Едновременно ми харесва и не. Приемам го за събиране на енергия за понеделник. Иии тук е момента, в който се сещам, че имам среща в понеделник. 
...
Хахаха, познайте как ще завърши този маратон за мен. 
Но да. Тези монахини ми изкараха ангелите. Надявам се скоро да се разбере точно за какво беше цялото представление, защото хората не се обличат така и не се събличат в метрото, за да танцуват, окей? 

Няма коментари:

Публикуване на коментар