Страници

вторник, 15 август 2017 г.

Книгите, които ще взема със себе си в Испания

В момента домашната ми библиотека се състои от близо 350 заглавия, повечето от които съм чела и обичам. Иска ми се да можех да взема всички книги със себе си за Барселона - градът, който ще бъде мой дом през следващите минимум четири години - но като повечето студенти ще живея в квартира, споделена с други ученици, и няма да имам място за дрехите си, пък какво остава за 350 тома. 
Преди няколко дни застанах пред рафтовете и се опитах да намаля списъка с пътуващи книги до минимум, защото няма начин да се пренеса, без да взема любимите си заглавия. Разбира се, приемам го като вид чернова, защото при официалното събиране на багажа ще стане ясно точно колко от тях реално ще мога да пренеса в квартирата. Куфарът ми все пак не е чантата на Мери Попинс.
Две са книгите, които със сигурност ще бъдат ако не в куфара, то в ръчния ми багаж, защото няма никакъв начин да тръгна където и да е без тях - "Крадецът на книги" и Киндъла ми (чието име е Бейби, впрочем). Бейби е зареден с една камара непрочетени заглавия на всички езици, на които мога да чета (включително и руски, макар че отдавна не съм толкова добра, колкото бях), а освен това мисля, че ще ми бъде доста полезен за училище, тъй като съм убедена, че редовно ще имам да чета това-онова, за да се справям в часовете по политика и право. "Крадецът на книги" е друга история. Просто искам да е с мен. Това е първият роман, който препоръчвам на всеки, помолил ме за препоръка. Често се хващам да мисля за моменти от него, особено когато чета за историческите събития, по времето на които се развива действието. Чудех се него или "Тайната история" да взема, тъй като двете делят първото място в списъка ми с любими четива, но поради огромния обем на TSH тя отпада (всъщност след втора проверка се оказа, че книгите са еднакви. Но пак. Простете ми грешката.)
"Клетниците" на Виктор Юго е историческата книга, която ще полети с мен към новия ми дом, вместо "Граф Монте Кристо" - първия ми избор. Отказах се от двата тома на Дюма, защото... са два тома, 1400 страници, къде да ги държа? "Клетниците" пък е една от най-силните книги, които съм чела. Помня как ме остави без думи и дълго време след като затворих страниците четях допълнителна информация в интернет както за историческите събития, така и за самата книга и автора. Изданието, което имам, е ученическо, така че няма да бъде проблем да му намеря малко местенце между дрехите.
По повод завършването на гимназията страхотният ми класен ръководител беше подготвил по книга като подарък за всеки един човек от класа ми. Но вместо една, на мен подаде две, усмихна се и ми каза, че е сигурен, че ще ги разбера. "Изкуството на войната" на Сун Дзъ и "Владетелят" на Макиавели непременно ще стоят на бюрото ми в Барселона не само защото са много важен подарък, но и защото съм наистина любопитна да ги прочета.
И последната книга, която най-вероятно ще ме придружи до красивата Барселона, е "Различен клас". Нея я купих в началото на годината с първата половина от стипендията си от "1000 стипендии". И, понеже все още не съм я прочела, тя ще е заглавието, което ще ме отвлича от учебниците в дните, в които не съм някъде по улиците или на плаж. Като чета синопсиа малко ми напомня на "Тайната история", така че май е win win situation. 

петък, 11 август 2017 г.

"13 причини защо" пет години по-късно

Новината, че ще излиза сериал по "13 причини защо" преди няколко месеца, ме върна пет години назад, към първата ми година в гимназията. Прочетох книгата бързо - за ден или два - и не я коментирах много. Не беше защото не ми беше харесала, нито пък защото нямах какво да кажа. Напротив. Точно тогава бях създала първия си блог за книги и се впусках в разточителни писания за всяка една, до която можех да се добера между писането на думи по испански по стотици пъти. Причината беше усещането, с което ме остави романът на Джей Ашър. Тематиката. Историята, която на пръв поглед ме жегна съвсем леко. След това започнах да разпознавам ситуации от страниците в личния си живот - малки, не толкова драматични, колкото тези от живота на Хана, но подобни и напълно достатъчни, че да ме накарат да обмисля много от пътищата, които стояха пред мен точно в този момент.
Тринадесетте епизода ми напомниха за тази година и емоциите покрай прочита на "13 причини
защо". Проточих гледането им във времето - скептицизмът тук надделя, подходих с доста съмнение към интерпретацията на историята незаслужено по една причина - не помнех особено много какво се случваше в оригинала. Това се потвърди още с пускането на първия епизод. Няма как да забравя Хана, Клей, училищната обстановка и уолкмена, чрез който за една нощ тийнейджърът изслушва касетите на вече мъртвата си приятелка. Първоначално не знаех как да реагирам на това, че дори малкото ми спомени от първоизточника са променени в адаптацията. Но с всеки следващ епизод трагичната история започна да ми се струва добре подредена, логична, интересна и много, много тъжна, както можете да предположите.
Има три основни неща, които искам да коментирам, и ще започна от свързващото ги, за да бъда последователна - адаптацията по книгата. Както написах няколко реда по-горе, веднага забелязах разминаванията между романа на Джей Ашър и версията на Нетфликс. Забележими, но абсолютно логични. (За някои от тях можете да прочетете в статията на Popsugar.) Защото тук става въпрос за сериал, предназначен за широката публика и целящ да провокира емоция. От тази гледна точка разбирам защо вместо една за една нощ, Клей изслушва касетите за няколко седмици. Разбирам защо социалните мрежи са фактор в тази версия на трагичната история, също и защо подредбата на записите е различна. Мисля, че екипът, работил по предаването, е свършил перфектна работа с пресъздаването на тягостните емоции, които се надграждат чак до последния епизод на сезона. Градацията в това отношение е осезаема - вижда се както от значимостта на записите върху касетите, така и от действията на героите в спомените и в настоящето. Това, разбира се, няма как да се случи без страхотен каст, какъвто е този на "13 причини защо". 
Когато обявиха заснемането на продукцията ме беше малко страх, че ще изберат актьори,

които са далеч от възрастта на героите или най-малкото не приличат на гимназисти. Щастлива съм, че това не се случи. Катрин Лангфорд е като че ли перфектният избор за Хана - не само оправдава очакванията на читателите що се отнася до външността на героинята, но и представя бавния процес към окончателното решение да прекрати живота си по начин, който кара нас, гледащите, да вярваме, че нещо нередно се случва, кара ни да бъдем съпричастни и да се страхуваме за

съдбата ѝ. Може би има моменти, в които играта ѝ изглежда като преиграване, но това, разбира се, е от човек до човек, в зависимост от това как индивидът приема дадената ситуация. Или, с други думи казано, играе по начин, по който предразполага зрителите да се поставят на мястото на героинята. Това се отнася и за Дилън Минет в ролята на Клей Дженсън. Катрин е убедителна в представянето на вътрешните борби на Хана, но Дилън е два пъти по-добър, заради което бих казала, че Клей ми е най-близък до сърцето. Докато четях ми беше все тая какво ще се случи с него, не ме интересуваха чувствата и действията му. Но пък по време на сериала буквално нещо ме стягаше в гърлото докато гледах как се обвинява, как се опитва да разбере и след това да постъпи по най-добрия начин. 
Адмирации към останалата част на каста (Christian Navarro, Alisha Boe, Brandon Flynn, Justin Prentice, Miles Heizer, Ross Butler, Devin Druid и т.н.), които, по мое мнение, са се справили перфектно с изобразяването на всички тези различни характери и индивидуалности, на всички тези хора, борещи се със свои собствени демони, заради които се превръщат в чужд такъв. Особено Джъстин Прентис - точно две минути екранно време му бяха достатъчни, за да ме убеди, че трябва непременно да мразя героя му. 
Като забележка мога да добавя само едно нещо. Страшно много усилия са вложени в изграждането на някой герои като Алекс, Джъстин и Джесика - показани са техните предистории и съдбите им са много тясно свързани с останалите персонажи. Но има и такива, които са там, просто за да има допълнителна драма, още малко трагедия към вече отчайващата ситуация, като Шери и Раян. Освен в собствените си касети, те не са от особено голямо значение, което някак си противоречи на идеята, че всеки индивид има голямо влияние върху хорските съдби, която лансира предаването. 
Сюжетът на "13 причини защо" се върти около някои теми, които предизвикват спорове -
сексуално насилие, депресия, самоубийство, т.н. Както винаги, отборите са два. Единият е на тези зрители, които смятат, че те са представени романтично, изглеждат лесни за преодоляване и значението им е омаловажено, и другият - на останалите, които виждат изобразените психически проблеми и действия, свързани с тях, като напълно автентична извадка от действителността. Трудно ми е да заема позиция в спора, тъй като нито мисля, че ситуацията е оцветена в розово, нито пък съм достатъчно запозната с депресията и всички останали tw теми в шоуто, за да мога да твърдя, че са напълно реалистични. Не мога да отрека обаче едно - ако не друго, то събитията и героите с техните проблеми и вътрешни борби провокират размисъл. Карат зрителите да си задават въпроси и да мислят малко повече за това какво е тяхното влияние върху нечий чужд живот. Сигурна съм, че сте видели онези туитове "13 причини защо ме научи да се държа по-добре с хората". Малко възможно, но пък стъпка напред към осъзнаването поне на част от тези, които са имали шанса да гледат. Темите са важни, въпросите също. Едно предаване не може да даде всички отговори или да предостави решение за проблемите. Но за сметка на това е способно да предизвика дискусия и повече хора да започнат да говорят за неща, които, по някаква странна причина, все още са табу във века, в който живеем. "13 причини защо" несъмнено бележи успех в това отношение - след излъчването му сякаш абсолютно всички започнаха да говорят. Чудесно! Стига да не се стига до свръх интерпретации. Попаднах на много статии, в които родители изказват притесненията си най-вече от сцената със самоубийството на Хана, която е изключително графична. Притеснението, че децата им могат да повторят това с мисълта, че отнемането на собствения си живот е правилното решение на проблемите, е естествено. Разбира се, че може да се случи. Но не и ако родителите, които знаят за какво става въпрос в сериала, използват възможността за сближаване и провеждат разговори с децата си на тези теми, които, надявам се, ще продължават да придобиват популярност именно за да бъдат предотвратявани трагедии като тази на Хана Бейкър.
В заключение - книгата на Джей Ашър е страхотна, все още е една от тези, които редовно препоръчвам. Но сериалът е просто великолепен! Историята е представена по прекрасен начин, всички ключови моменти са там, но заредени с още повече емоция заради обхвата на картината, в който са включени не само трепетите на Клей и Хана, но и на тези, виновни за съдбоносното решение, което взима момичето. От сценарий до музика - всичко е направено, за да провокира максимално много реакции, при това успешно. Изключително щастлива съм, че ще има втори сезон, защото нямам търпение да получа отговори на всички неотговорени въпроси след отворения край на последния епизод. Силно се надявам да видя резултатите от предаването на касетите по реалистичен начин. Надявам се да бъдат повдигнати други теми, на които обществото трябва да обърне повече внимание. Екипът, който работи по сериала, има страхотна възможност в ръцете си. Дано се възползват и втори сезон е дори по-силен от първи!
/снимки - google.com/

понеделник, 7 август 2017 г.

Барселона в три дни

Барселона в три дни е истинска Мисия невъзможна. 
Особено когато нямаш идея на коя от безбройните линии на метрото да се качиш, трябва да се записваш в университет на чужд език (сложно дори и да го знаеш), да си отвориш банкова сметка без постоянен адрес или номер на чужденеца, а вън е 30 градуса, които се усещат като 35, понеже това е слънчева Барселона, която всички асоциират с плажове, мохито, тен и "Деспасито".
Но колкото невъзможна, толкова и възможна е задачата да свършиш всички важни задължения и все пак да успееш да обходиш главните забележителности на един от най-красивите и вдъхновяващи градове, които съм посещавала през сравнително краткия си деветнадесетгодишен живот. И това го твърдя от опит. 
Приключението ми започна късния следобед на 12-ти юли, когато самолетът ми потегли от софийското летище към Ел Прат, това в Барселона, за да кацне 20 минути по-рано. Бях уморена, тъй като същия ден бях минала седем часа курс по БЧК с един от най-активните хора, които някога съм срещала. Спеше ми се адски, но в същото време цялото ми съзнание бушуваше, понеже знаех, че ме делят има-няма 3 часа до пристигането в Барселона. Затова и пътуването мина бързо. От Ел Прат баща ми, моят придружител в това приключение, и аз хванахме първия автобус, за който бяхме сигурни, че ще ни заведе до правилното място, и потеглихме.
За да стигнем 20 минути по-късно на едно от най-вълшебните места в целия град без да си даваме сметка. Монтджуик. Величественият дворец с множество фонтани, които стават част от атрактивно представление всяка вечер, се намира на площад Испания, на 10 минути пеша от хо(с)тела, който бяхме наели. Знаех местоположението на туристическата атракция, но до момента, в който го видях, не си бях дала сметка пред какво точно предстои да се изправя. Останах с ококорени очи и усмивка, която не може да бъде измерена, в продължение на много време, докато вървях бавно към величественото място. В обратната посока от хотела ни. Тогава ми трябваха само няколко минути, за да погледам и за да осъзная къде се намирам и какво точно предстои да правя там. Бяха ли достатъчни? Не. Но все пак се отправихме към хотела за заслужена почивка, която не се проточи така, както очаквахме. Хостелът ни се намираш на една от двете (най-) главни улици на града, което, както можете да се досетите, беше предпоставка за много шум от булеварда на десет крачки от прозореца ни. Който, впрочем, беше... ужасен. Стаята ни не беше това, което очаквахме, но ставаше за престой през нощта - единственото време, през което реално се завъртахме там. 
Сутринта и ранния следобед на 13ти посветихме на университета ми - Universitat de Barcelona.
Най-голямото ми постижение за тези няколко часа не е това, че се записах сама, докато баща ми ме следваше като бодигард-сянка през цялото време. Постижението ми е, че по някакъв начин разчупих езиковата бариера и за първи път от страшно много време започнах да мисля до такава степен на испански, че забравих, че придружителят ми е в пълно неведение за това какво се случва, за какво става въпрос в разговорите, които водя. Също, че най-накрая доказах, че тоя език го знам. Защото майка ми до миналата седмица ме питаше "Ти разбираш ли какво се пее в тая песен?", нищо, че ще започна пета година откакто се заех с изучаването на испанския.
Получих студентската си карта, папка и планер от университета, както и всички необходими документи за плащане на такси и прочее, и се отправих на напълно неуспешно приключение към най-близкия клон на банката, с която работи университетът ми, само за да ми кажат, че те не могат да ми помогнах със създаването на ученическа банкова сметка, тъй като съм в грешния офис. Макар и непродуктивно, преживяването ми донесе известни положителни емоции. Нека обясня:
Баща ми говори доста добър английски, но не и испански (понякога ударението му на грасиас е грешничко :/). Поради тази причина влязох в офиса и с усмивка заговорих на банкера на английски. (Също и защото не съм на "ти" с банковата лексика на испански, признавам си. Но мога да си купя хляб и бира и като един не много сложен човек съм доволна от това.) Въпреки първоначалният "Yes, a little bit" отговор на въпроса дали говори на английски, получих много объркан, неразбиращ поглед, когато обясних защо съм там. И точно три секунди след това бях принудена да обърна разговора на кастеяно, щото... Ми, беше ми ясно, че нищичко няма да се получи. В първия момент ми се стори, че това беше ситуацията и с испанския, защото мъжът продължаваше да стои и да ме гледа объркано след като му дръпнах една доста високо интелигентна реч за това как искам банкова сметка, щото "Пол някой-си от УБ ми каза да дойда тука, моля ви се". Последва просто едно "Ти сигурна ли си, че не си от тук? Защото говориш по-добър кастеяно от повечето испанци, които познавам". Бам. Самочувствие от 7 на 54321. Благодаря!
След кратка следобедна почивка се отправихме на приключение по културните точки в крада.
Саграда Фамилия, архитектурните произведения на Гауди(с ударение на И, моля ви се, не ме карайте да споря отново по тая тема, щото ударение даже графично има), Ел Корте Инглес. От търговския център си взехме плодова салатка и ледена вода, седнахме на една пейка и се възползвах от възможността да потвърдя теорията си, че в тоя град съм способна дори на пейка да живея. Просто да съм там. Достатъчно ми е. 
По някаква случайност на съдбата стигнахме до пеещите фонтани на Монтджуик точно преди началото на светлинното представление. Което беше взимащо дъха. Адска красота. Колкото и да ви говоря, все няма да е достатъчно, защото за да разберете, трябва да сте там и да го видите със собствените си очи. И да го усетите. Защото тоя фонтан на и аз не знам колко метра нагоре се изсипва върху хората при най-малкия повей на вятъра. А той вечерта хич не беше малък. Защото се прибрах с влажна коса и дрехи, и размазана спирала. Но безкрайно щастлива. Това беше първия път, в който видях
зрелището, и... е някак си много успокояващо, че след около месец ще мога да го посещавам по-често, тъй като ще ми бъде на най-много 20 минути от вкъщи с метро.
Само дето по това време ще имам лекции. А събота и неделя по това време евентуално ще спя. Или ще уча. Или ще готвя рамен, понеже ще съм беден студент и инстант нудълите ще са ми любимият деликатес.
Последният ден от престоя ни мина също толкова вълнуващо, колкото и предния - сутринта се справих с предизвикателствата около създаването на банкова сметка, по най-бързия начин се върнах в хотела, за да събера багажа си заедно с баща ми, и след това се отправих към още едно място, което беше останало непосетено при последната ми визита на Барселона - Ла Рамбла и околните Колумб и Ла Бокерия. Пешеходната им улица е всичко, което може да бъде представено като определение под думата "прелест" в личния ми речник. Обожавам места, пълни с хора. Още повече обожавам архитектура като тази, която видях там. Обичам туристически кътчета, малки улички, площади насред жилищни сгради. Вече обичам и Ла Бокерия - от сега мога да кажа, че това ще е едно от местата, които ще посещавам най-често, когато се преместя да живея там. Най-вече заради изобилието от свежи плодове и продукти, плодовите салати и пресни сокове във всички цветове на дъгата. 
Разходихме се в мола на пристанището, хапнахме от местния Мак Доналдс (който е много по-различен от това, което познаваме в България. Винаги се изненадвам от разликите, които се появяват дори в подобни огромни вериги), говорихме си на една пейка, докато ядохме чудесен и много скъп сладолед, и просто се насладихме на хладното, леко ветровито време, което ни удостои дори с няколко минути дъжд по случай тръгването ми. (Барселона не искаше да си тръгвам, казвам ви. Иска да съм там толкова, колкото и аз.)
Към пет официално взехме багажа от хотела си, хванахме градския автобус и се отправихме обратно към Ел Прат - края на краткото ни приключение, което, въпреки оскъдното време, завърши с успех по всички параграфи. Бяхме адски уморени, батериите на телефоните ни падаха и на този етап и двамата искахме да си ходим, за да поспим в меки легълца и да се изкъпем с душ, който не се спира всеки път, щом се обърнеш в кабинката. На същия
хал беше и Гери, бъдещата ми съквартирантка и настояща приятелка, която беше в Барса, за да се запише в Криминология. Като пълни клошари двете седяхме час до една тоалетна, за да си зареждаме телефоните, ядохме на земята пред гейтовете, подигравахме се на бруталните снимки на студентските ни карти, които, честно казано, приличат на мъг шотове. И най-накрая, след известно закъснение на летището, се качихме на самолета и полетяхме над все още будната, окъпана в светлини под залеза на слънцето Барселона, обратно към нашата София.
(Написано на 18.07.2017г.)
 





петък, 7 юли 2017 г.

Нова глава

Мечтите се сбъдват. Независимо от това дали са от онези, които наричаме просто желания, защото са прекалено малки и лесно изпълними, или онези големите, способни да преобърнат хода на събитията, да променят живота ти и да те запратят в нова посока. Сбъдват се, когато силно вярваш,че те ще станат реалност, и работиш, бориш се със зъби и нокти до постигане на целта.
Бих казала, че ми се ще някой да ми беше казал това преди две години, но не е така. Научих го сама. Падах, ставах, преследвах, постигнах. 
И днес получих писмо, че съм приета в университета, за който мечтая от пет години. Първо желание, най-желана специалност. Получих това, което последните две години беше причина да стоя до три през нощта и да препрочитам учебници. Заради него се явих на сума ти изпити, заради него препрочитах сайтове отново и отново, тичах по посолства, превеждах, звънях 100 пъти до другия край на Европа и впрягах цялата си граматика, за да се обяснявам посредством отвратителна връзка на испанско-каталунско-английски.
Затворих тази глава от живота си. Вече не съм гимназистка и не тръпна в очакване да излязат класиранията за университетите. Най-сетне мога да се нарека студентка но политически науки и администрация в Universitat de Barcelona - следващите (най-малко) четири години от живота ми.
Предстоят много промени в личния ми живот и на чело на тях стои преместването ми на другия край на континента, както можете да се досетите. Развълнувана съм, но и малко притеснена, да оставя всичко, което познавам, за да тръгна след една мечта. Но повече клоня към първото. Можете ли да си представите колко нови неща ми предстоят? Първият ми самостоятелен дом, университет, нови приятели, friday night clubbing, концерти, лекции, свързани с неща, които наистина ме интересуват. Филийки със зелени домати, истинско мохито на плажа на Барселона. За първи път ще живея на морето! Може би ще си имам колело. И ще трябва да си пера сама дрехите. И да си зареждам картата за градски транспорт. Също да пазарувам като зрял, пораснал човек, да знам как се пуска пералнята и, боже опази, да си плащам сметките. Сама.
Искам промените от личния ми живот да са съпроводени от промени тук, в Stormy Garden.
Струва ми се, че напоследък много книжни блогъри взимат решението да внесат разнообразие в блоговете си, като включат разнообразни теми, свързани с ежедневието. С риск да стана част от масата и да се изгубя някъде между всички останали, искам да сторя същото. Не напълно да изоставя писането за книгите, които съм прочела, но да го оставя по-скоро на заден план. Пише ми се за всичко - от пътувания до храна, ежедневни постове и дори информативни, които да послужат на бъдещи кандидат-студенти, например. (Тази идея конкретно ми се върти в ума от известно време. Дълго време се ровех по различни сайтове, за да намеря нужната за кандидатстването информация. Такава няма. И като човек, който знае колко е трудно да се опитваш да разбереш километрични тестове на непонятен език - каталунски - ми се ще да улесня тези след мен, като предоставя поне мъъъничко информация, която би била от помощ. Идеята подлежи на развитие, надявам се да види бял свят, дори и много от вас да не ви интересува конкретно кандидатстването в испански университети.)
Ще започна бавно, без каквито и да било претенции да правя "велики" неща. Ще се забавлявам и ще разчитам, че поне малко от вас, читателите на книжния ми блог, ще останат, ще ме четат, ще бъдат част от приключението, което ми предстои. Истината е, че сама не съм сигурна какво точно е то. Не бързам особено да разбера - ще се наслаждавам на абсолютно всичко, което се изправи пред пътя ми, ще го превръщам в положителна емоция и, доколкото ми е възможно, ще я предавам тук. Какво ще кажете? :)

неделя, 9 април 2017 г.

Отново бях книжар в Orange за един ден

Отново бях книжар в Orange за един ден! И нямате идея колко съм благодарна за това!
Писането на този пост беше планирано за понеделник - денят след неделята, която прекарах в Orange в мол Сердика, но задълженията, свързани с училище, не ми позволиха да отделя достатъчно време, за да предам емоцията от двата часа между книги с униформа на книжарницата подобаващо (ако това изобщо е възможно).
Деси, момичето, което организира "Стани книжар за един ден" ми писа няколко дни преди втори април, за да ме попита дали имам желание да се включа за втори път в невероятната кампания. Ясно е, че отговорът ми беше "абсолютно да", само дето пред мен се изпречи спънка - същият ден беше първият ми кандидатстудентски изпит в Софийския университет, който нямаше как да отложа. Това постави под въпрос еднодневната ми работа с прекрасния екип на Orange. Но късметът беше на моя страна, тъй като началото на работния ден беше насочено чак за 14ч. - цял пас след официалния край на изпита. И така, казано с две думи, зачаках неделята вместо в страх заради предстоящото събитие, от които един вид зависи бъдещето ми, със страшно вълнение. Времето мина бързо, колкото едно примигване, казвам ви. 
Не мога да кажа, че минах без известно притеснение заради изпита. Но не мога да споря с факта, че в момента, в който излязох от изпитната зала, се запътих възможно най-бързо към автобусната спирка, за да стигна на време за началото. И всъщност ходих от Университета до Втора испанска пеша, понеже имаше твърде много време и в случая идеята да се движа беше една идея по-добра от тази да стоя на едно място и да мисля колко въпросченца може би съм сбъркала (понеже СУ решиха, че е наистина добра идея да ни сменят формата и да не дадат задачите по точния начин, по който фигурираха в примерния тест).
Пристигнах с не повече от пет минути закъснение и (по-ентусиазирано, отколкото трябваше, предполагам) се запознах с всички хора от книжарницата, до които се докопах, буквално. Такива събития ме карат да се чувствам безкрайно изпълнена с позитивни емоции и мотивация не само да се представя добре, но и да дам всичко то себе си и да се забавлявам. За това допринесе прекрасната Дени, която беше моя колега през деня. Тя също беше книжар за втори път - и двете имахме известна преднина, макар и да се намирахме на различно място (и да не знаехме къде се намират книгите - обикаляхме като изгубени доооста дълго време, преди да открием заглавията, които искахме да поставим на масичката ни за препоръчани книги). По едно време се включихме на живо във фейсбук, за да кажем на харесалите страницата на "Аз чета", че ги чакаме, готови да дадем препоръките си на всеки заинтересован. Обикновено не си падам по такива неща, но признавам, че ми беше страшно забавно и даже гордо, че излизам от зоната на комфорт, за да направя нещо ново и нещо, което мъничко ме плаши.
Страшно щастлива съм, че двете с Дени си допаднахме и смятам, че си прекарахме чудесно, най-вече защото бързо разбрахме, че имаме общи интереси в сферата не само на литературата, но и на киното и музиката. Последното най ни развълнува. Тя си танцуваше на рока, пуснат в цялата книжарница, заради което аз направих коментара: "Вече знам каква музика харесваш, няма да питам". В отговор получих: "О, не, преди слушах рок. Сега... всъщност се интересувам повече от кпоп, не знам дали го знаеш". Бас държа, че в момента, в който ококорих очи срещу нея, ѝ се прииска наистина да не знаех какво е кпоп. Хайлайтът на деня ми. Говорихме си, препоръчвахме книги (имахме и неуспешни опити, защото в повечето случаи дечицата бяха твърде срамежливи). Целият екип на Orange беше страхотен - както и миналият път, момичетата, които се бяха нагърбили с отговорността да бъдат наши гидове, бяха страшно усмихнати, показаха ни (отново) как се работи с базата данни при търсене на разни заглавия, говориха си с нас и също така успяха да си поговорят с нас за литература и сериали (детски книжки с картинки и GoT демек). 
Искам да благодаря изключително много на всички, които бяха част от деня ми в Orange! Най-вече благодарности на Деси, която ме покани да се включа отново в невероятната ѝ инициатива, на книжарите, които отделиха от времето си и изтърпяха дългите ни разпити, свързани с професията и книгите, фактът, че им ги разместихме малко, докато подреждахме собствената си масичка, и че може би с ентусиазма си бяхме малко досадни (но това е разбираемо, вие как щяхте да се чувствате, ако ви се отдадеше такава възможност?). Благодаря и на Дени, която беше най-добрият партньор, за който мога да си мечтая. Както обещах, периодично ще ѝ спамя с кпоп и глупости, за които се абонира в момента, в който ми каза, че слуша тази музика. 
Да бъда книжар в Orange още един път беше абсолютна чест за мен - нещо, което не можех да пропусна. Преживяването направи малко гадния ми ден страхотен, макар и когато си тръгнах да бях просто скапана. Но пълна с позитивна енергия! Много пъти съм го казвала и отново ще го направя - рядко ми се получава предаването на цялото вълнение от дадени събития. Този път не ми се, но причината е, че беше твърде хубаво, че да мога да го предам под формата на думи. Такива неща просто се изживяват на макс и след това се помнят. Нищо повече. 

(А ми, аз забравих да снимам - бях твърде заета да се радвам на мястото, на което се намирах. Затова в момента, в който се докопам от снимките, направени на самото събитие, ще си отмъкна няколко и ще ги публикувам тук, за да не е без нищо. Добре. Чао!)

понеделник, 27 март 2017 г.

"Тази книга промени живота ми"

Вчера ми се случи нещо необичайно. Минавайки покрай Ориндж в мола изпитах невероятно желание да вляза вътре, да разгледам новите издания и по възможност да прекарам час, час и нещо вътре. И го направих.
Определено беше приятно да се разходя между купчините с книги - познати и непознати - като си харесвам заглавия и си припомням моментите, които съм прекарала със стари такива, някои познати още от началото на читателската ми "кариера". Междувременно, като се опитвах да изям с поглед всички шарени корици навсякъде около себе си, не знам защо се замислих за всички онези заглавия, които са "променили" живота ми. И изникна следният въпрос - какво значи книга да промени живота ти? Оттам - още десетина, на които търсих отговори през остатъка от посещението си.
Мога да се похваля с това, че съм прочела доста книги - повече от средностатистическия тийнейджър (навлизащ в зрялата възраст) на моята възраст. И до преди известно време с гордост щях да изредя мнооого дълъг списък с книги, променили по някакъв начин живота ми. Но сега не мисля, че е точно така. Защото книгите, които реално са повлияли много сериозно на ежедневието ми или дори една малка част от живота ми, сигурно се броят на едната ми ръка. На тях дължа приятелства, много преживявания, разговори - те със сигурност са повлияли на един определен момент, в който съм ги чела или съм била заинтересувана от тях. Без тях не бих била тук в този момент. "Игрите на глада", "Дивергенти", "Спасителят в ръжта", "Граф Монте Кристо"... Не отричам, че има заглавия, оставили отпечатък в съзнанието ми и довели ме до момента, в който пиша този текст. И не казвам, че всички останали нямат вина за това - ни най малко. Поддръжник на теорията съм, че всяко едно нещо/решение/стъпка/каквото и да е има влияние над случващото се и резултатите, с които трябва да се примиря после. Но. Казвам, че има книги, които след момента на прочитане ми се струват велики, сюблимни, недостижими, страшно смислени и оригинални. За мен са, сякаш са променили живота ми, отворили са нови врати и са ми показали кой е правилния път за мен. Да, ама не. Защото с течение на времето - когато изминат седмица, две, месец, година - може би 98% от тях просто остават спомени - някакви текстове, които са предизвикали емоция, да, но някаква нереална, отшумяваща, незначителна. Малко ми е трудно да го обясня, доста е абстрактна тезата, която се опитвам да защитя. Но пък не мисля, че съм единствената, която се е замисляла за това. 
Книгите, които променят живота.
Всички  го правят. Всеки един прочетен тест влияе на близкото/далечното бъдеще, но въпросът е колко. Защото не всяка е способна да остави дълбок, трудно изличим отпечатък. И колкото и да повтаряме, че има велики, незабравими, влияещи книги, колко от тях ще можете да поставите в категорията "Книги, които промениха живота ми" след пет години? Колко са тези, които наистина имат способността наистина да променят светогледа ви?

неделя, 12 март 2017 г.

За проблема с книжното блогърство

Чудя се дали все още имам място в блогърското общество, чийто главен обект на интерес са книгите.
Има-няма половин година, откакто престанах да пиша редовно тук за книги (и каквото и да било), и имам чувството, че всичко се е променило - към добро или лошо аз не мога да кажа, защото не съм в крак с всички проявления на тези новости. Най-съществената разлика, който всеки, започнал да пише преди повече от две-три години, може би може да открои, е огромният наплив - все повече и повече ентусиасти създават блогове и с огромно желание за изява (и мнението им да бъде чуто) пишат и пишат, и пишат, и пишат. Това ме радва. Да видя, че толкова много тийнейджъри на възраст, по-малка от моята, проявяват интерес към младежка литература, е невероятно, защото отбелязва прогрес и оправдава всеобщото твърдение "Младите не четат, младите затъпяват, интересуват се само от техника". Броят на активни блог пространства, посветени на литература, е способен да унищожи стереотипа с размах. Проблемът идва обаче от друго - еднообразността. 
Еднообразност. Едни и същи книги в сайтове с подобни имена. Едни и същи ревюта в ютуб. Едни и същи мнения, изразени с различни думи. Едно и също навсякъде. Не може аз да съм единствената, която е забелязала тенденцията да излезе една книга и след това десетима блогъри да се юрнат да пишат за нея, възпявайки едва ли не еднакви признаци. Така се получават вълни - например в една и съща седмица се пише само за едно. Следващата - за друго. Разнообразност - липсва? Лични предпочитания - сякаш заличени? Нима вече една и съща книга се оказва перфектното четиво за всеки?
Трябва да бъда коректна като кажа, че това не е ново явление, появило се с присъединяването на нови личности към малката отворена/затворена общност. Имаше си го още когато започнаха да се заформят първите групи, съсредоточили фокуса си върху young adult заглавията. Само дето тогава не беше в такива размери, защото всички се стараехме най-малкото да съобразяваме писането един с друг, така че евентуалните читатели да могат да се запознаят с нещо различно във всеки следващ сайт. Също така - до някъде отказвах да го приема. 
Помня как един ден, когато все още имах профил в ask.fm, получих въпрос, свързан с "Наследницата", мисля. Гласеше нещо от сорта, че писането на ревюта е състезание между блогърите - кой ще напише пръв, как ще го напише. Общо взето - същото, което казвам и аз - еднообразност, ескалираща до открито "надбягване" кой ще заеме първото място в някакво несъществуващо състезание, само и само да е писал, да го има черно на бяло. С голямо пренебрежение отговорих на този коментар, твърдейки, че няма нищо такова. Всъщност не помня много добре. Същността на това, което искам да кажа, е, че човекът, който тогава се осмели (макар и анонимно) да ми каже това, беше напълно и сто процента прав в това да обвини в еднообразност мен, но заедно с мен и обществото, поело по грешния път. Грешен път - силно казано. Не мисля, че има грешен път, щом всеки следва това, което му харесва. Въпросът е, че в един момент това "лично предпочитание" започва да бъде съобразявано с общото течение, и след това абсолютно претопено в една малко безсмислена тенденция, която днес наблюдавам в известията във фейсбук/google+. (Предполагам, че хубавото от тази ситуация е, че знам кои са новите и набиращи популярност книги, без да си правя труда да следя отделните издателства, понеже абсолютно всички блогъри, които чета, пишат за нея.)
От сегашната ми позиция нямам особено право да критикувам или да давам съвети на когото и
да е, защото сигурно много малко хора вече знаят Stormy garden като блог, какъвто тебе преди една или две години. Не претендирам да имам същата позиция в тази общност, каквато имах тогава. Но това не значи, че все още не съм силно заинтересувана от нея и не се опитвам да следя новостите - независимо дали са разочароващи или не. Едничкото ми желание на този етап е някой ден да отворя blogger, за да разгледам пропуснатите постове, и да видя по-голямо разнообразие от жанрове, мнения, заглавия. Защото това е главният проблем, който в момента сякаш възпира блогърите да бъдат приети като хора, способни да пишат качествено за литература в контекста на изискванията, които имат читателите. Ще ми се за видя експеримент, не придържане към това, което всеки знае, че ще бъде харесано на всяка цена. Лесно е да се следват вече очертаните пътечки. Вече не става въпрос за количество, а за качество. 

понеделник, 6 март 2017 г.

Пловдив в 10 часа

Намирам импулсивните решения за едни от най-добрите, които човек може да вземе. Особено когато е от онази група индивиди, които предпочитат да изчисляват плюсовете и минусите на дадена ситуация и много често се отказват още преди да са си дали сметка колко прекрасно може да се окаже преживяването. 
Не мога да се определя напълно като такъв човек, но определено понякога се нуждая от момент, в който просто да кажа "Правя го." с голяма точка накрая. След него, независимо какво получа като резултат от стореното, се чувствам прекрасно, само защото съм излязла от комфортната си зона и съм предизвикала себе си с нещо, което до този момент ме е притеснявало по един или друг начин. Към тази група спада и напълно импулсивното решение на мен и най-добрата ми приятелка Лина да си хванем влака и за един ден да заминем за Пловдив.
Сигурно няма и една седмица от зараждането на идеята. Стояхме си в Коста една събота след уроците и една от нас (честно казано не помня коя) сподели, че ѝ се пътува, а след това каза и "Пловдив", следвано от "Какво ще кажеш?" и отговор "Абсолютно да". Нещата след това се развиха доста бързо - изкарахме си карта за намаление от БДЖ, понеже сме ученички (и си имахме сблъсък с счетоводителката в училище, която или вика, когато ѝ поискаш нещо, или направо гони и не прави това, за което си я помолил), купихме си билети и преживяхме дъъългата седмица до четвърти март. 

Приключението започна в пет без петнадесет - станах, оправих се, грабнах приготвената от предната вечер раница с най-необходимите неща (храна, фотоапарат и задължителната тройка портмоне, ключове и телефон) и от там към метрото за среща с Лина. Единствено в пет и половина можете да видите софийското метро само с плюс-минус десетима пътници на посока. Въпреки леко заспалата обстановка двете бяхме (почти) напълно събудени и чакахме с нетърпение да се качим на влака и да потеглим към Пловдив. Може би огромна част от нетърпението за това пътуване беше фактът, че и двете правехме много неща за първи път. Пример е возенето на влак. Преди да тръгнем всеки, на който кажехме, че ще пътуваме с БДЖ, ни се смееше с думите, че ще се разочароваме страшно много. Но в края на деня, когато се връщахме по обратния път, си дадохме сметка, че БДЖ е дори по-забавно и приятно от автобус - дали се дължи на първа класа или не - не знам - има си меки седалки, място за раздвижване и импулсивни снимки, шансът да си сам в купе е голям, а пък и е възможност да се срещнеш със случайна група набори испанци, които също толкова отчаяно като теб търсят от кой коловоз тръгва правилният влак. Но за това по-късно.

събота, 25 февруари 2017 г.

Истината за липсата на постове

Аз съм горд автор на книжен блог. 
Който обаче се срамува от факта, че първият му пост за годината е два месеца след началото ѝ и няма почти нищо общо с книги.
Здравейте! Не съм сигурна дали все още има хора, които биха кликнали върху заглавие, под което стои адреса на блога ми, но все пак, ако четете това, значи сте го направили. Как сте? От доста време не сте чели нищо от мен. Два малко странни месеца минаха от последния ми пост, в които не един човек се изправи пред мен и попита защо няма ъпдейти. Причината ще прозвучи като оправдание и опит за измъкване от създалата се ситуация. Какво да се прави... 
Ако сте читател от година, дори и по-малко, със сигурност сте забелязали намалялата активност от миналия септември, когато започнах последната си гимназиална година (за този живот, другият - пак). Именно това последно преживяване е причината 1) да не чета особено много (пък да не кажа въобще) и респективно 2) да не пиша тук. Миналата година следях блогове на дванадесетокласници, които много успешно балансираха между хобито си да четат и да пишат за книги в онлайн пространството, и ученето. И си мислех, че няма да е проблем и аз да правя същото - все пак е последна година - колко да се учи? Предполагам, че септември и октомври вървяха - малко или много четях книжки, опитвах се да ги отразявам в SG, редувах ги с уроците по история и литература. Обаче някъде към края на миналата календарна година ме осени мисълта, че ми предстои кандидатстване. При това не къде да е, а в чужбина. Ако беше в България - добре, няма страшно, матура, кандидатстудентски, не е чак толкова голяма философия. Но изкарването на един милион документи, здравни, справки, кандидатстуденстски, консултации в посолства, комуникация с университети, тяхното проучване. Отгоре на всичкото изпит за диплома по английски (който впрочем взех с прелестна оценка), пробни матури, кормуване и съответните съпътстващи изпити, курсове по литература през уикендите. Безкрайни уроци по история, които уча детайлно, защото съм в историческа паралелка. Съчинения по испански, упражнения и четене на любимата Черна граматика - нали и втора матура трябва. 
Та, 12. клас се оказа малко по-сложен, отколкото предполагах. Често ми се налага да оставам до след полунощ, за да довършвам съчинения и есета, да уча различни литературни течения на испански, които честно казано никога няма да ми потрябват, защото няма да уча нищо свързано с литература в университета. Малкото свободно време, което ми остава през делничните дни, запълвам с половин-един епизод на корейска драма - може би знаете, че от известно време доста ме влече източната култура и отделям време не само за музикални изпълнители и сериали, но и за четене на любопитни факти и история на някои от страните в тази част на света. През уикендите гледам да изляза с приятели или да си наваксам със съня. Второто е рядък лукс.
Признанието, което държа да направя сега, е, че не съм пипвала художествена литература за развлечение буквално от миналата година. Постоянно чета учебници и помагала, понякога произведения за училище, които по една или друга причина още не съм прочела или са допълнение към някой изпит, който ми предстои. И, честно ви казвам, гади ми се от мисълта да седна и да чета в и без това минималното време, което имам за развлечение. Не знам може ли това да бъде наречено reading slump или не, но е факт, който не мога да пренебрегна. Тъжно ми е да направя тази констатация, тъй като много добре знаете, че обожавам да чета и съответно да пиша за това, което чета. Но сега не е моментът, в който съм способна да го правя. Приоритетите ми са встрани от книгите. 
В името на малкото ми интернет пространство бих започнала да пиша по-често постове, които не са свързани с книги. Но пък ежедневието ми не го позволява - повтарящи се, напълно еднакви действия не биха били интересни никому. а този етап има два изхода:
1. да пиша просто разни неща - когато се случи нещо интересно, за неща, които ме вълнуват в даден момент, просто случайни постове с глупости, които съм видяла, чула, намерила някъде из пространството;
2. да изчакам до май, когато всичките ми изпити приключат, за да мога да се върна към хобито си и да върна живота на SG. Или дори да не е май - до момента, в който отново започна доброволно да чета от време на време с желание след това да обсъждам прочетеното.
Не мога да обещая кой от двата варианта ще стане реалност - вече разбрахте, че програмата ми не позволява своеволия. Всъщност не пиша поста, за да обещавам каквото и да било. Пиша го, за да припомня за съществуването си и виртуално да ви намигна - не съм забравила за блога си или за книгите като цяло. В близкото бъдеще, надявам се, отново ще се срещаме един-два пъти в седмицата. Дано (въпреки дългото отсъствие) да има един-двама, пък и повече, които да четат. Ще се радвам повече, отколкото можете да си представите. С нетърпение очаквам завръщането си в блогърското (книжно) общество и особено срещата с всички нови ентусиасти, попаднали в този свят на безкрайно вдъхновение и своеобразно творчество. Хайде да е по-скоро, а? :)